#Бестселър №1 на New York Times и финалист за наградата "Пулицър", този красноречив мемоар предлага надежда и красота сред привидно непреодолими предизвикателства. Тя проследява пътя на млад, идеалистично настроен неврохирург, който се бори с основния въпрос: Какво дава на живота истинската му стойност?
Признат за един от най-добрите мемоари на десетилетието от Paste и посочен сред най-добрите книги на годината от The New York Times Book Review, People, NPR, The Washington Post, Slate, Harper's Bazaar, Time Out New York, Publishers Weekly и BookPage. Книгата е и финалист за литературната награда на PEN Center USA за творческа нехудожествена литература и за наградата Books for a Better Life за вдъхновяващ мемоар.
На тридесет и шест годишна възраст, след почти десетгодишно обучение по неврохирургия, Пол Каланити получава унищожителна диагноза рак на белия дроб в четвърти стадий. В един внезапен обрат на съдбата той се превръща от лечител, който се грижи за неизлечимо болни, в пациент, борещ се за собственото си оцеляване. Бъдещето, което двамата със съпругата му са си представяли, изчезва в един момент. "Когато дъхът стане въздух" е хроника на еволюцията на Каланити от усърден студент по медицина, погълнат от дълбокия въпрос как да водим добродетелен и смислен живот пред лицето на смъртността, до неврохирург в Станфорд, специализирал в областта на мозъка - сърцевината на човешката идентичност - и накрая до пациент и нов баща, който се сблъсква със собствената си смъртност.
В сянката на смъртта Каланити се бори със същността на живота, който си заслужава да бъде изживян. Когато бъдещето губи своята структура и се превръща в безкрайно настояще, той размишлява върху дълбокия смисъл на родителството, като се грижи за новия живот и същевременно се изправя срещу угасването на своя собствен. Това са някои от дълбоките въпроси, които Каланити изследва в този дълбоко вълнуващ и щателно наблюдаван мемоар.
Въпреки че Пол Каланити почина през март 2015 г., докато работеше върху тази книга, думите му продължават да бъдат източник на напътствия и вдъхновение за всички нас. Той красноречиво изразява: "Започнах да осъзнавам, че изправянето лице в лице със собствената ми смъртност, в известен смисъл, не е променило нищо и всичко... "Не мога да продължа. Ще продължа", повтаряйки седемте думи на Самюъл Бекет, които се превръщат в негова мантра. "Когато дъхът стане въздух" е незаличимо и жизнеутвърждаващо размишление върху плашещата перспектива на смъртността и дълбоката връзка между лекар и пациент. Тя е почит към един блестящ писател, който безпроблемно преминава между тези роли, оставяйки след себе си трайно наследство.
