Запознайте се с посланика на проекта Андрияна и разберете как семейството и музиката се превръщат в опора по време на лечението ѝ на рак. Научете как поставянето на граници, цененето на малките радости и застъпничеството за детските пациенти с рак се превръщат в нейни водещи принципи.
Как се казвате? На колко години сте? Откъде сте?
Казвам се Андрияна Серафимовска. Аз съм на 26 години и съм от Скопие, Македония.
Каква е вашата диагноза?
На 12-годишна възраст ми поставиха диагноза остеосарком.
Как и кога разбрахте за диагнозата си?
Когато навърших 12 години, започнах да изпитвам силни болки в коляното. След няколко седмици ми направиха рентгенова снимка и веднага ме изпратиха при ортопед в държавната клиника. След броени дни ми направиха биопсия, която показа, че имам остеосарком, и през август 2009 г. започнах лечението си с химиотерапия. Баща ми, заедно с майка ми, седнаха до леглото ми в болницата след операцията за биопсия и ми казаха диагнозата и лечението.
На какво ви научи пътуването с рака?
Това пътуване ме научи, че съм по-устойчива, отколкото вярвам, и че чудеса се случват. Научих, че съм много по-привилегирована да имам системата за подкрепа, която имах от семейството си, и възможностите за успешно лечение и операции от специалисти от моята страна и Швеция, които ми осигуриха по-добро качество на живот, отколкото очаквах.
Какво Ви помогна най-много по време на лечението?
Семейство и музика. Слушах музика по цял ден и пеех на глас. Бях известна като "певицата" на онкологичното отделение и понякога лекарите ме виждаха през вратата и не влизаха на посещение, за да не прекъсват пеенето ми. Това беше ситуацията от типа "пея през деня, за да държа лекаря настрана". 😀 (в някои случаи се получаваше, но също така не мога да пея).
Какво се е променило в живота ви след поставянето на диагнозата рак?
Чувствам се така, сякаш пораснах за една нощ, изгубих детската си невинност и никога не съм се чувствала напълно вписана сред приятелите си. През годините моят режим на оцеляване се задействаше в много ситуации, така че понякога животът ми прилича повече на оцеляване, отколкото на живеене. Но също така се научих да поставям граници и да отстоявам това, в което вярвам и искам. По-добре осъзнавам малките неща, които ме правят щастлива, и съм склонна да се наслаждавам и да усещам живота много повече, защото съм много благодарна, че ми беше даден още един шанс в живота.
Ако се срещнете със себе си в деня, в който сте чули диагнозата, какво бихте казали на по-младото си аз?
Всъщност моето по-младо аз правеше всичко, което се очакваше от него. Родителите ми свършиха невероятна работа, създавайки безопасно пространство и изграждайки системата за подкрепа, от която се нуждаех, така че веднага повярвах, че ще се справя, никога не се съмнявах в себе си, борех се повече, отколкото можех, и се доверявах на процеса. По пътя си имам чувството, че съм загубила тези качества. Иска ми се по-младото ми аз да напомня на по-възрастното колко силна бях и да помня, че всичко ще бъде наред.
Какви са досегашните ви постижения (формални или неформални, образование или хоби)?
Едно от най-големите ми постижения е работата, която върша за детските пациенти с рак в моята страна. От 2018 г. насам работя като доброволец, управлявам проекти и провеждам кампании за повишаване на осведомеността. Покрай това научих, че най-щастлива съм, когато посещавам отделението по хематоонкология и прекарвам време с децата, които се борят с рака. Знам, че съм променила нещо, когато децата, които вече са здрави, ми се обаждат или ми пишат, за да ми разкажат за ежедневието си след лечението на рака. Тази работа беше оценена от град Скопие и аз, заедно с още 4 доброволци, получих наградата "13th ноември" в хуманитарната област за подпомагане на деца, които се борят с рака - награда, която е една от най-високите в моята страна.
Какво е включено в списъка ви с кофи?
В момента има три неща в списъка ми с желания. Да обиколя света, да запиша магистърска програма и да се занимавам с парапланеризъм.
Какви са вашите лични правила?
Никога повече не правете нещо, което не искате.
Семейството е на първо място.
Никой не може да ми каже кои са моите граници. Но мога да ви кажа какви са моите граници, когато става въпрос за живота ми.
Какво ви кара да продължавате всеки ден?
Че все още не съм направил най-доброто си постижение. Имам още толкова много да науча, да срещна хора, да почувствам, да преодолея и да постигна в живота си. И музика, приятели и семейство.
Каква лична цел бихте искали да постигнете след това?
Да намеря целта на живота си и да открия най-добрата си същност.
Кой урок ви беше най-трудно да научите?
Нещото, което научих по трудния начин, беше да не държа емоциите си в бутилка. Те ще излязат наяве години по-късно, когато най-малко очаквате, и то под форма, която дори не можете да си представите. Нормално е да не се чувствате добре и не е нужно някой да потвърждава чувствата ви. И още нещо, което все още ми е трудно да науча, е, че съм достатъчна.
